Какво всъщност се случва, докато подхвърлената монета е във въздуха

Сигурно почти всеки от нас поне веднъж в живота си е попадал в положение, в което трябва да вземе решение, да избере между две възможности — а тези възможности ни изглеждат напълно равностойни. Внимателно преценяваме доводите за и против, после питаме приятели, после дълго мислим — и разбираме, че не сме способни да направим този избор. Или пък не сме готови да поемем отговорността за него.

Тогава мнозина искат да прехвърлят избора на нещо, което им се струва наистина безпристрастно. Да хвърлят жребий, да се доверят на едно от стотиците поверия. Но нека вземем най-простото: монета. Мисля, че доста хора са я използвали, за да решат едно „да" или „не". Не напразно, изглежда, монетата има точно две страни. И сякаш, след като я хвърлим и получим отговора, просто приемаме този отговор такъв, какъвто е.

Само че този привидно прост ритуал се оказва съвсем не толкова прост.

Защо хвърляме отново

Да започнем с това, че „отговорът" на монетата невинаги сме готови да приемем за верен. Спомни си какво направи, когато монетата падна на „грешната" страна. Ако наистина ѝ беше поверил избора, щеше да приемеш резултата мълчаливо — за това се хвърля жребий, за това е и уговорката със самия себе си. Защо тогава от време на време ръката сама посяга да хвърли още веднъж, а после и още: ще приема това, което се падне два от три пъти, три от пет, и така нататък…

А щом единият резултат ни харесва, а другият не, това значи, че в мига, в който монетата пада, вече знаем кой от двата е „добрият" за нас. Знаем го — и изобщо не се замисляме за това. В онази минута си казваме не „разочарован съм, значи ми трябва другият отговор", а „лошо хвърляне".

Откъде се е взел тогава този „добър" отговор, ако само преди миг двете възможности ни изглеждаха равностойни?

Монетата като преводач

Той не е отивал никъде. През цялото време е бил в нас — просто не е имал език. Ние нали разговаряхме със себе си на езика на доводите: за, против, две колони, съветите на приятелите — и през това време се страхувахме да си признаем, че бихме предпочели само едната от двете. А това предпочитание не живее в границите на рационалното, затова в колоните и не се появи.

И ето тук монетата прави единственото, заради което изобщо си струва да бъде хвърлена. Тя превежда въпроса на друг език. Не пита кое е по-разумно — задава въпроса в единствената форма, в която предпочитанието може да се прояви: „Какво искаме в действителност?"

А сега най-интересното — кога точно то се проявява.

Не тогава, когато монетата вече е паднала. Тогава е късно: щом има резултат, вече имаме извинение. Има на какво да го припишем — монетата падна лошо, ръката трепна, да хвърлим пак.

Всичко се случва по-рано — докато тя е във въздуха. В тази отсечка резултат още няма и няма на какво да припишем собствената си реакция. Именно затова желанието се показва в чист вид: нека да е това.

Тоест повторното хвърляне на монетата съвсем не е признак, че сме чули отговора. То е признак, че не сме го чули.

Монетата като катализатор

Оказва се, че монетата не взема решението вместо нас. Тя не е генератор на решения, тя е катализатор.

Струва си да си припомним думата в първоначалния ѝ смисъл. Катализаторът в химията е вещество, което само не участва в реакцията и не се изразходва. Не внася нищо свое и не създава нищо. То само понижава бариерата, която реакцията сама не би могла да преодолее. Всичко, което ще се получи накрая, е било в изходните вещества и преди него — просто е стояло там, неподвижно.

С нашето решение е точно същото. То вече е било там — успоредно с всички премерени доводи, с двете колони, в които отляво и отдясно се получава поравно, с безсънните нощи. Липсваше само една дреболия: тласък. Тласък, който да накара везните, дотогава в неустойчиво равновесие, най-сетне да се наклонят на една страна.

Как да разтегнем този миг

Но катализаторът има една особеност. Понижавайки бариерата, той не отменя времето, което е нужно на самата реакция, за да протече. Да запалиш не значи да оставиш да догори.

А монетата ни дава по-малко от секунда. Всичко най-ценно се побира в онзи миг, докато тя е във въздуха, и този миг е твърде кратък, за да успеем да доловим каквото и да било.

А какво, ако този миг се разтегне мъничко? Какво, ако монетата висеше във въздуха не част от секундата, а няколко секунди? Може би тези допълнителни мигове биха ни позволили да се отнесем по-внимателно и към самия ритуал, и към неговите „подсказки".

Ето горе-долу за това е създадено приложението „Отговор на Вселената". По същество то е същата монета — само че поставена като диалог с Вселената, в който между зададения въпрос и получения отговор има ясно откроен и достатъчно дълъг момент — дълъг в разумни граници. Момент, който, както се оказва, е най-важната част от вземането на решение.